Гледам всекидневните си задачи написани на така актуалните, днес, планери и стигам до извода, че имам все по-малко време за себе си. Толкова ми се иска да мога да остана насаме с любимия мъж, да се отпусна, да порея поглед из всичко наоколо, да облека любимите си кежуал дрехи в розово и просто да се разхождам. Днес, утре, вдругиден. Не съм била на театър от векове, на опера (никога), имам книги, които стоят и прашлясват, вместо да бъдат изгризкани.
Днес, обличам розова рокля, слагам риза под нея и я закопчавам до последното копче. Слагам трапецовиден модел, за да “скрия бременното си” коремче. Грабвам раницата и кафето и тръгвам по задачи. Не ми омръзва да бъда розова, а все повече ми харесва да бъда като момиченце, в рокля. Били ме “отвлича” за няколко кадъра, а след тях денят продължава в обичайния си ритъм. Един личен проект стои и чака да бъде довършен. Проект, замислян от половин година, с който си мечтая да продължа да се развивам. Признавам си, лиспва ми смелост, страх ме е. Страх ме е от провал, от неуспех, от неоправдани очаквания. Но пък, дори и да не се получи ще съм опитала, нали?!
